ИСЛЯМЪТ
ФОРМА И ДУХ
Осман Нури Топбаш
Published by Erkam Publications at Smashwords
Copyright 2010 Erkam Publications
Smashwords Edition, License Notes
All rights reserved. No part of this publication may be reproduced, stored in a retrieval system, or transmitted in any form or by any means, electronic, mechanical, photocopying, recording or otherwise, without the prior permission of the copyright owner.
Erkam Publications
Istanbul 2006/1426 H
E-mail: info@worldpublishings.com
Web site: http://www.islamicpublishing.net
Съдържание
Ислямът и неговата висока структура
Петте най-важни основи на исляма
Келиме-и шехадет и основите на вярата
Вярата в ахирета - задгробния живот
Вярата в съдбата, доброто и злото са от Аллах
Благородството на келиме-и шехадет
Действия, които нараняват шехадета
Условие за приемане на намаза: Хушу
Как се осъществява хушу в намаза
Намазът на изявени ислямски личности
Задължителният петкратен намаз
Намаз с джемаат – колективен намаз
Намазът, който се изпълнява небрежно
Онези, които са далеч от намаза
Абдест, гусул, тейеммум и намаз
Зекятът през призмата на ислямското право
Хадж и курбан през погледа на ислямското право
Месец рамазан и оруч – говеене
Оручът през погледа на ислямското право
Бисмилляхиррахманиррахим
В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния
Осман Нури Топбаш
Изразяваме своята благодарност към Аллах Теаля, Който ни дари нас смирените, Негови раби с щастието и благодатта на вярата.
Салят и селям – поздрав и мир за почитания избраник Мухаммед, който извади човечеството от мрака и го озари със светлина.
Всеки мислещ човек може да долови, че Вселената не е сътворена безцелно и че животът не е случаен и не е оставен на самопроизвол. Затова чрез пророци са изпращани божествени послания, в които е казано:
“О, хора, това е правият път, който трябва да следвате.”
Името на божествените послания е ислям – правата вяра, милостта за света, която направлява и води човека към мир, щастие, спасение и вечност.
Несъмнено ислямът е най-голямата благодат, дарена от Аллах Теаля на хората. От Адем, алейхисселям[1], до наши дни вярващите, почитали това благо, са запазили в сърцето си своята ислямска същност, преобразила техните сърца и света в благоуханна градина. Най-преданите и най-достойните достигнали сан по-висш от меляикетата (ангелите) и така постигнали желаното щастие.
Много знаци от миналото свидетелстват, че човешката природа се гради върху правдата на божествената вяра и е придобила ореола на нейната святост. Тези знаци подсказват и че изпълненото с иман - вяра човешко сърце силно желае срещата с Аллах, наречена “ликауллах”. И всичко това става реалност с ислямския начин на живот.
Ислямската вяра чрез тевхида (единобожието) дарила на този преходен свят, изпитващ раздялата, щастието за съприкосновение с Аллах, а това е най-голяма духовна наслада за хората. Толкова голяма наслада, че всички наслади и тайни след смъртта зависят само от неговите проявления в сърцето. Сподвижниците на Хазрети[2] Мухаммед и блажените, споделили техния идеал, живели с любовта за “ликауллах” - срещата с Аллах Теаля. За постигане на тази цел те полагали свръхчовешки усилия, жертвали душите и богатството си.
Хората, желаещи да живеят достойни и искрени със своите чувства, трябва да си изградят религиозно съзнание и да живеят в светлината на божествените закони. Блажени са вярващите, които живеят със сладостта и щастието вселили вяра в сърцата си, Корана в гърдите си и добрия характер в съзнанието си. Всъщност, това е щастието на земния и отвъдния свят – то е в подчинението на Аллах и привързаността към Неговата религия. Постигналите това, са записани между праведните и заслужават обичта и уважението на Всевишния Аллах. Отвърналите лицата си от вярата, били обречени на божествено наказание и са несретници както в земния, така и в отвъдния живот. Небето никога не им се е усмихвало, нито пък заплакало за несгодите им. Независимо дали делата им били положителни или отрицателни, спомените за предшествениците са напътствие за поколенията. Небето над нас е същото, обсипало мъките и бедите, Слънцето над главите ни е същото, огряло дворците на деспоти като Фираун (Фараон), Хаман и Немруд, а по-късно и руините им. И днес, както винаги, вселената на човешките сърца ще бъде озарена от ислямското небе и слънцето на имана е единственото, което разпръсква мрака на заблудата и изпълва цялата Вселена. Дълг на всеки човек е да осъзнае себе си в светлината на ислямското небе и вярата, опознавайки Господаря си. Тъй като човек е умален модел на Вселената. Неговата проста земна същност е изпълнена с необясними божествените проявления, светлината и истината. Той самият е проявление на тези съвършенства, той е резюмето на Вселената и въведението на книгата на битието. Иманът и ислямът са основни пазители на това висше творение.
Целта на имана е да осигури изживяването на тевхида “Ля иляхе илляллах”[3]… и сърцето да бъде отдадено единствено на Аллах Теаля. Смисълът на имана и тевхида може да се схване само като се усвоят научните, нравствените и духовните ценности.
Научната страна на имана е пояснена като “Аменту”[4], а етичната страна - добро възпитание, целомъдрие, достойнство, чест, доброта, милосърдие, опрощение, търпение, благодарност, любов и др., намерили място в много хадиси.
Що се отнася до практическата страна на имана, това са предписанията на Корана и хадисите на Мухаммед, салляллаху алейхи веселлем[5], отнасящи се за явните постъпки и наказанията, в това се включват ибадат - богослуженията, муамелят - действията и ахляк - моралните постъпки. Даже премахването на пречки от пътя се смята за част от имана.
“Срамежливостта е от имана.” (Бухари, Иман, 16)
“Чистотата е половината от имана.” (Муслим, Тахарет, 1)
“Религията е насихат (наставление).” (Муслим, Иман, 95)
Тези и много други хадиси потвърждават тази истина.
Издигането на имана в един мюсюлманин зависи от добрите му дела и намерения, с които се стреми към благоволението на Аллах Теаля. В Коран-и Керим и в хадисите иманът и добрите дела са споменати заедно. Тъй като в Съдния ден към душата и духа ще се отнесе според научните истини, а към телата ни ще се отнесе според вида на действията. Иманът не се усъвършенства само с теория, а в резултат на изживаване на истините и изпълняването на ибадетите с необходимото духовно усърдие.
Радостта от издигането на вярата, даден на избрани, духовно извисени хора, е надделяла всички земни стремежи и сякаш е премахнала опустошителната, принизяващата и неудържимата сила на светските болки, трудности и проблеми.
Когато Фараонът-угнетител завързал магьосниците с вериги и ги е наказал с рязане на ръцете и краката им на кръст, поради това че са станали мюсюлмани, в този момент за да не отстъпят от своите позиции пред гнета поради човешката си слабост, точно иманът ги подтикнал да се обърнат към Аллах Теаля с дуа (молитва), в която се казва: “Господарю наш, изпълни ни с търпение и прибери ни, отдадени на Теб.” (ел-Араф, 7/126). Вдъхновени от силния си иман, те отправили тази дуа, потърсили спасение при Всевишния Аллах и изпитвайки сладостта от шехадета[6], намерили вечното щастие при своя Господар и Пазител.
Първите последователи на Иса, алейхисселям, които са били искрени мюсюлмани, били хвърлени живи на зверовете за наслада и зрелище на неверниците. Същите мюсюлмани запазили вярата си чиста, жертвайки се и почувствали сладостта на имана и вкусили с любов смъртта по пътя към Аллах, дори с цената да бъдат разкъсани от зверовете.
Хазрети Сюмеййе, радияллаху анха[7], която се страхувала даже от убождане с игла, благодарение на тази велика вяра изтърпяла мъчението с нажежените железа и умирайки, по пътя на Аллах, станала първата шехиде (мъченичка) в исляма. Мъжът й Ясир, въпреки напредналата си възраст, също проявил твърдост, когато идолопоклониците завързали единия му крак за една камила, а другия за друга и го разпънали. Още преди да почувства болката на изтезанието, той започнал да вика: “Аллах, Аллах”. И така станал шехид, и постигнал вечно духовно щастие. Хазрети Билял също желаел среща с Аллах Теаля, радияллаху анх[8], когато бил подложен на мъчения от идолопоклониците, яростни и подивели, когато по тъмната му кожа потекли червени кърви, когато тялото му се превърнало в пихтия, той винаги казвал: “Ехад, ехад, ехад.” (един е Аллах, един е, един). В този момент щастието и висшата наслада, която изпитвана от вярата и от очакваната среща с Аллах, била по-силна от мъката и болката. Тези хора достигнали до такава висота, защото са проумели величието на благото, наречено ислям. Те съумели с любов и възторг на този и отвъдния свят да открехнат вратите на божествените достойнствата. Преходният им живот бил съобразен с айета (знамението) от Свещения Коран:
“О, вярващи, бойте се от Аллах с истинска боязън пред Него и умирайте само като мюсюлмани”. (Али Имран, 3/102)
Така те умрели като мюсюлмани и намерили вечно щастие в истинския, в отвъдния живот. Вярващите потомци, които живели след тях, всеки път, когато се увенчали с исляма, са били достойни и благочестиви. Едни от тези потомци са османлиите, които са достигнали великолепие чрез благодатта на исляма. Това тяхно величие и достойнство се крие в думите: “Западните посланици мечтаеха да целунат стремената на конете им”.
След известно време нещата се променили, тъй като мюсюлманите започнали да се отдалечават от духа на исляма и от истинската любов (любовта към Аллах), която уж ги водела до обичта към Аллах Теаля. Този обрат завършва с подлагането на един достойна общност на тежки изпитания, водещи до опустошаване на духовния й мир. Този народ, губейки своята същност, стигнал до краен предел в подражанието си на Запада. Интересно е, че днес западният свят, въпреки привързаността си към една изопачена религия, успява да усъвършенства научните си постижения като се опира на ислямските източници, та даже някои от тях влизат в редовете на исляма, а ние, (мюсюлманите) се подчиняваме на грубата сила, т. е. на прищевките на нефса[9] си.
Религията вече не представлява извор на сила, вдъхновение и стабилност, тя вече се е превърнала само в един бездушен скелет, състоящ се от суеверия и измислици. Нарушена е същността на ислямската вяра, която е в основата на екстаза на героите при Бедир, на Алпарслановците, които са вестители на милостта на Всевишния Аллах, както и Фатихмехмедовците - разпространителите на цивилизацията по континентите, получили благата вест на Мухаммед, саллеллаху алейхи веселлем. Жалко, че някои търсят спасението в Запада, изоставяйки нашите ценности, издигнали Запада до днешното равнище.
Най-после онези, които искаха да изтръгнат практическата част на исляма от сърцата ни, за да унищожат после вярата ни и да ни отдалечат от духовността, го постигнаха. Огорченият от това духовно опустошение, от оскверняването на вярата, от загубата на духовна привлекателност на ибадета и ислямското право пакистанският учен и мислител Мухаммед Икбал казва:
“Колко жалко! Не остана вече възторгът на любовта… Даже и кръвта във вените на мюсюлманите засъхна. Погледнете намаза – редиците са криви, седждетата безжизнени, в сърцата няма покой… Изчезнал е идващият отвътре божествен порив…”
“О, любов! О, дълбок смисъл на сърцата ни! О, семе, което засяхме! О, реколта, която пожънахме! Погледнете: хората, чиято природа е пръстта, вече застаряха… От нашето тесто се замеси странен , чужд за нас човек!…”
Ето защо днес, когато живеем в последните времена на света и сме подложени на хиляди изпитания, ние се нуждаем още повече от желанието за среща с Всевишния Аллах; желание, което са изпитали сподвижниците на Пророка; нуждаем се от любовта, която ще ни помогне да разберем величието на исляма, необходимо е да вникнем в духовността на исляма и да се ръководим от нея. От това имаме нужда, както и от възвръщането към ентусиазма на Мухаммед (салляллаху алейхи веселлем) и сподвижниците му. Особено днес, когато е голям броят на заблудените псевдоучени, които с непростима и небрежна несъзнателност или целенасочено допускат грешката да открехнат вратата на ислямската духовност на враговете. Лишаването от духовността и истината на исляма е загуба на правия път в лабиринта на човешките заблуди. Така вечното щастие се превръща във вечно нещастие.
Затова мюсюлманинът трябва да живее в хоризонтите на исляма и духовността с такава богобоязливост, че да възприема истината като истина и заблудата като заблуда. Поради това, че ислямът е последната изпратена от Аллах Теаля религия, богобоязливостта, която се нарича таква в ислямската терминология означава изпълняване на религиозните повели с покорност и страхопочитание и живеене с ентусиазма на имана като се подражава на Пратеника на Аллах, салляллаху алейхи веселлем, и на сподвижниците му. Иманът е живот, озарен от светлината на вярата, които проникват в сърцето, това е прекарване на живота в Божествената Светлина.
А таква - богобоязливост е превръщането на сърцето в гледка на Аллах Теаля. Добрият нрав, богослуженията и праведните дела са изява на таква. Трябва да се знае, че мюсюлмани, които живеят като немюсюлмани, както и немюсюлмани, които живеят като мюсюлмани, не могат да постигнат щастието. Истинското благо пред Аллах е да се изживява исляма с калб-и селим (чисто, предано сърце), вкусвайки сладостта на вярата от златния век на исляма[10] и желаейки срещата с Всевишния Аллах.
Тази истина е подтикът да напишем настоящата скромна книга, която обяснява духовната структура на исляма. Надяваме се да се включим и ние в кервана служещите, които са извървели по този път и да постигнем благоволението на Аллах Теаля. В тази книга се опитахме да дадем обща информация за исляма, след което разгледахме келиме-и шехадет[11] и принципите на имана и след това на ибадетите, които съставляват принципите на исляма като наблегнахме на духовната им страна. Тъй като правилното научаване и изживяване на исляма започва тогава, когато стъпвайки на здрава основа, състояща се от правилно убеждение и практики, човек достигне степента калб-и селим (чисто, предано сърце) и по този начин като най-превъзходно създение напредва в пътя към Аллах.
Тази скромна книга е написана в този дух. Но това мое дело не би могло да се осъществи без усърдната помощ на Мухаммед Али Ешмели и другите мои братя, които ми помогнаха. Моля се на Аллах Теаля да го приеме като садака-и джарие (несекваща милостиня). Ще бъда много щастлив, ако помогна на читателя за приобщаването му към исляма по примера на асхаба (сподвижниците) на Мухаммед, салляллаху алейхи веселлем.
Ибрахим, алейхисселям, който, срещайки се с несправедливостта на Немруд и бивайки подлаган на тежки изпитания, проявил преданост, упование и търсел благоволението на Аллах, в Коран-и Керим е споменат по следния начин:
“Той се яви пред своя Господ с чисто сърце.” (ес-Саффат, 37/84)
И нека Прещедрият Аллах отреди и на нас капка от този дар! Амин!
Осман Нури ТОПБАШ
12.02.2000
Истанбул
ИСЛЯМЪТ И НЕГОВАТА ВИСОКА СТРУКТУРА
В светлината на Корана и Сюннета
Ислямската религия е постоянна и не се променя, като започва от Адем, алейхисселям, който е първият човек и първият пейгамбер (пророк) и така продължава до наши дни. Промени може да бъдат забелязани само по някои въпроси, свързани с обществени проблеми, които се менят паралелно с развитието на човечеството.
Ето защо, от Хазрети Адем до последния пратеник Мухаммед (салляллаху алейхи веселлем), смисълът на религията, продукт на посланието на Аллах, е един и същ и нейното име е “ислям”.
По този въпрос Мухаммед (салляллаху алейхи веселлем) казва:
“Всички пророци са братя по бащина линия. Религията им е една.”
(Бухари, Енбия, 48)
Поради това, ислямът не е религия, състояща се, както се смята, – само от съдържанието на Свещения Коран. Всички небесни религии, преди да бъдат изопачени, са били ислям. Това се потвърждава от Коран-и Керим:
[İnneddine indellahilislam]
“Наистина, религията при Аллах е ислямът.”
(Али Имран, 3/19)
Това още означава, че единствената рецепта за щастие на човечеството и на този, и отвъдния свят е ислямът.
То се обяснява по-ясно в друг айет от Корана: [Ve men yebtegı gayralislami dinen. Felen yükbele minh. Ve huve fil ahirati minel hasirin.]
“А който търси друга религия, освен исляма, тя не ще му се приеме и в отвъдния живот, той ще е от губещите.” (Али Имран, 3/85)
Тогава какво е ислямът, който води началото си от Адем, алейхиселям, съпровождащ човешката история и намерил кулминационната си точка в Коран-и Керим?
Всички определения и обяснения дадени в тази връзка могат да бъдат систематизирани накратко в следните две групи:
1. Итикад - вяра, убеждение: Искрена и безкористна вяра в принципите, които намират израз в “Аменту”.
2. Амел-и салих - праведни дела: След като сме повярвали, да изпълним с искреност и покорност ибадетите и да постъпваме така, както Аллах Теаля изисква от нас.
Ислямът, преживяван в лоното на тези два елемента, представлява една прекрасна уравновесена верига от начин на мислене, начин на живот и обноски, изградени според божествения ред. Това е пътят, който установява връзка между разума, слуха, зрението, езика и сърцето и води към Аллах Теаля. Намиращите се в него тайни и мъдрости са рахмет (милост), способен да размекне даже камъка и да го превърне в сърце по-меко от рохкава пръст. Сърцата, които са далече от тази милост, се намират в духовна пустота и се превръщат в твърди и студени камъни. И в този случай, спасението е пак в исляма.
Ислямът е началото, което изгражда най-добрата същност на човека и довежда до съвършенство неговото мислене, думи и дела, и го извежда от мрака в светлина. С други думи ислямът е вяра, която извисява унизените. Той е като плодородна почва, върху която, ако попаднат сухи или гнили клони, дори и тор, тя ги превръща в рози, лалета и теменуги, които радват очите и сърцата. Той облагородява всичко и възвръща исинската същност на човека.
Така, че ислямът е вечно благо и е единственият прав път, към Дженнета (Рая), където са божествените блага. Един поет описва тези блага:
Ясната религия е за сърцето райски извор, на живота е водата,
докато отпиваме от нея, с нас живеят небесата и земята.
Тя е хоризонт, Буракът на исляма няма да остави на земята раба Божи.
Мухаммед-благонадеждният ще отнесе във висините вярващите!
Той – корона на света – и за грешниците се помоли даже,
а от нас се иска само от сърце “Амин” да кажем.
Само хората ли се отдават на сиянието на исляма?
Вярват всички: планини, долища, месецът, слънцата!
Красотата ни дарява себе си и рая си,
да можехме, Мехмеди, да издъхнем, докато четете “Я-Син”!..
Ислямската вяра е хаблюллах, тоест връзката, изпратена на човека, изпаднал в светския водовъртеж, за да го свърже с Аллах. Подчинилите сърцата си на вярата се освобождават от оковите на тленността, пътешестват в духовните хоризонти и се преживяват мирадж[12] и стават безсмъртни.
Целта на това подчинение намира израз във всеотдайността към Аллах, която води до духовно възвисяване.
Аллах Теаля е заповядал на пейгамберите, достигнали до предела в подчинението си пред Него и живели изцяло според исляма:
“Бъдете всеотдайни на Аллах.”
В отговор, те изразили своята всеотдайност и подчинение, казвайки:
“Изцяло се отдадох и се подчиних на Аллах – Господаря на световете.”
Този факт в Корана се обяснява от името на Ибрахим, алейхисселям: [İzkale lehu Rabbuhu eslim kale eslemtü lirabbilalemin.]
“Когато неговия Господар му рече: “Отдай се!”, той рече: “Отдадох се на Господаря на световете.” (ел-Бакара, 2/131)
Израз на тази всеотдайност (теслимиййет) е, човек винаги да е с Аллах Теаля, винаги да Го споменава и да Му благодари. Всъщност, целта на всеки ибадет е човек винаги да бъде с Аллах, тоест марифетуллах (опознаването на Аллах) и мухабетуллах (обичта към Аллах)
За илюстрация е следващият пример:
Разказва се, че един проповедник обяснявал за положенията в гроба, а между намиращите се там слушатели бил и шейх Шибли. Към края на проповедта си, проповедникът споменал въпросите, които Аллах Теаля ще зададе на хората в гроба:
“Хората ще бъдат питани: Как използва значението си? Къде изразходи богатствата си? Как прекара живота си? Как правеше ибадет? Съблюдаваше ли харама - забраненото и хеляла - разрешеното?”, и още много други въпроси.
Навлизайки в такива подробности, проповедникът пропуснал най-важното. Тогава шейх Шибли му казал:
“О, проповеднико! Ти забрави най-важния въпрос! Всевишният Аллах ще пита: “О, рабе мой, Аз бях с теб, ти с кого беше?”
Когато погледнем внимателно този пример, ще видим, че ислямът засяга точно това: [Vehuve meaküm eyne maküntüm.]
“Той е с вас, където и да сте.” (ел-Хадид, 57/4)
Следователно, ислям значи постигане на вечното щастие и спасение, изразявайки любовта към Аллах Теаля, подчинение на заповедите му и привързаност към Него. Редът на земята и небесата е свързана с подчинението. Когато хората проявят неподчинение, тогава божествената отплата се превръща в ярост. Разбираме го от айета: [Zaheral fesadü filberri velbahri bima kesebet eydinnasi liyüzîkahum badallezi alimuleallehum yerciun.]
“Разрухата по сушата и в морето се появи заради онова, което ръцете на хората сториха, за да ги накара Той да вкусят част от онова, което са извършили, и за да се покаят.” (ер-Рум, 30/41)
Според смисъла на този айет, неподчинението на Аллах Теаля, тоест отдалечаването от исляма е причина за нарушаване на реда по суша и море. Произтичащите от това бедствия са предупреждение и средство за възвръщане към исляма.
Човек, който притежава прозорливост чрез исляма, наблюдавайки творенията – разбира Твореца; гледайки причините – вижда Създателя; гледайки материята – вижда духа; разбирайки смисъла на преходния свят си спомня за ахирета - отвъдното. Любувайки се на великолепната Вселена и особено на извисените небеса – разбира безкрайната сила и мощ на Аллах Теаля, и схваща своята немощ. Той не се отказва от всеотдайността към Аллах Теаля, поема тайнственото си вечно пътешествие и желание да достигне до Него и да се присъедини към онези, които правят седжде. Така се осъществява целта на сътворението и човекът се сдобива с вечните блага, спасението и срещата с Всевишния Аллах. Тогава се проявява казаното в следния айет: [Femen yüridillahu en yehdiyehu yeşrah sadrahu lilislam. Ve men yürid enyudillehu yecal sadrahu dayyikan haracen. Keennema yessaadu fissemai kezalike yecalüllahurricse alellezine la yu’minun.]
“И когото Аллах поиска да напъти, разтваря Той гърдите му за исляма, а когото поиска да остави в заблуда, прави гърдите му тесни, свити, сякаш се издига към небето. Така Аллах отрежда скверността за онези, които не вярват.” (ел-Енам, 6/125)
От този айет се вижда, че тези, които следват пътя на исляма, вкусвайки сладостта на вярата, намират правия път. Съдбата на отдалечилите се от исляма е описана във втората част на айета.
Следователно, единственото спасение е, човек да достигне светлината на ислямското щастие. Мухаммед (салляллаху алейхи веселлем) казва:
“Който приеме Аллах Теаля за Господар; исляма за религия; Мухаммед (с.а.с.) за пророк – Дженнета му става ваджиб (задължителен).” (Ебу Давуд, Салят, 36; Тирмизи, Салят, 42)
“Ислям” е производна на “силм” или “селямет”, което означава привързаност, подчинение на Всемогъщия Аллах, запазване на предаността и непорочността, чувство за безопасност, искреност, сърдечност и др. В този смисъл ислямът е равнозначен с имана.
В първата глава на Коран-и Керим “Фатиха-и шерифе”, косвено е обяснен ислямът:
Ислямът е божествената религия, която кара човека да търси помощ и напътствие от Аллах Теаля за достигане до вечните Му блага и вечно щастие чрез намиране на правия път и да бъде спасен от заблудата и гнева Му. В резултат на това, човека бива заставен да каже:
“Хвала на Аллах – Господаря на световете…”
А след това и да изпита тайнствеността на:
“Само на Теб служим и Теб за подкрепа зовем.”
Ето защо, задоволяването на потребността ни от вяра, успокояването на разума, сигурността на собствеността и живота, запазването на потомството и най-добрата печалба за ахирета (задгробния живот) са възможни само чрез исляма. Като се разгледа по-обстойно, той представлява:
Религия на най-правата вяра: Основите на вярата са изградени върху здрави и възвишени фундаменти. Ислямската религия е далеч от изопачени вярвания като ширк (съдружаване, политеизъм), които накърняват неговото достойнство и чест.
Религия, която подхранва духа с ибадети: Ибадетите - богослуженията, които са задължения на хората приемат различни форми и съдържат различни мъдрости; те така облагородяват и тялото, и духа, че човешките души чрез тяхната наслада заживяват райски живот.
Религия на милостта: В каквито заблуди и грехове да се намира човечеството, ислямската религия на преден план не изкарва наказанието и унищожението като въздаяние, а поощрява избавлението и постигането на щастието чрез милостта и опрощението. В хадис-и кудси[13] Всемилостивият Аллах повелява: “Милостта Ми превъзхожда гнева Ми.” (Бухари, Тевхид, 15-22; Муслим, Тевбе, 14-16)
Религия на милосърдието: Милосърдието е синоним на милостта, то е и една от важните особености на ислямската религия. В “бесмеле”[14], което е началният израз на Божията Книга (Китабуллах), непосредствено след ляфзатуллах (собственото име на Аллах), са споменати двете имена на Аллах – Рахман и Рахим, които изразяват милосърдие; те са споменати също и във втория айет на Фатиха. В началото на друга сура (глава) от Коранът, също е споменато качеството Рахман, което се превърнало в наименование и на тази сура. Там се казва: “Аллах, Който е Рахман (Милосърден) научи на Корана.” (ер-Рахман, 55/1-2) Това показва, че съдържанието на Свещения Коран е милосърдие, предоставено на хората от Милосърдния Аллах. Също така в сура “Исра” явно е показано, че Коран-и Керим едновременно е и лек и милост.
От друга страна, най-доброто качество, дадено на пророците от Аллах Теаля отново е милосърдието. В Свещения Коран се казва:
“И те изпратихме (о, Мухаммед) наистина като милост за световете.” (ел-Енбия, 21/107)
Това качество при Мухаммед (салляллаху алейхи веселлем) се проявява в най-връхната си точка. Когато в гр.Таиф, Пейгамберът бил замерван с камъни и получил кървави рани, при него дошли Джебраил и други меляикета (ангели), които му казали: “О, Мухаммед, ако пожелаеш, можем да погубим този народ.” В отговор Мухаммед (салляллаху алейхи веселлем) отговорил: “Не, това не го искам. Аз съм пратеник на милостта и милосърдието.” След което отправил дуа (молитва) за доброто на тези хора. Това е само един пример за милосърдието на Мухаммед (салляллаху алейхи веселлем). Можем да кажем, че първият плод на исляма е милосърдието. Живеещите по тези канони любимци на Аллах, изразяват своята преданост по следните два два начина:
1. Та’зим ли-емриллях: Страхопочитание към повелята на Аллах Теаля, тоест почитане и изпълнение на заповедта Му.
2. Шефкат ли-халкиллях: Милосърдие към творенията на Аллах, тоест отнасяне с любов и милосърдие към творенията заради Твореца.
Религия на логиката: Сам по себе си ислямът не е плод на разума и логиката, обаче е изпратен от Аллах Теаля, който е създалят и на логиката и разума. Затова ислямът осигурява равновесието между тях по най-добрия начин. Това означава, че разумът помага в материалния свят, но целта си достига чрез тевхид (единството на Аллах). В Коран-и Керим Всевишният Аллах често пъти приканва хората към размишление като казва: “Не размисляте ли?” По този въпрос Мухаммед (салляллаху алейхи веселлем) казва: “Един час размишляване е по-добър от шестдесет години ибадет.” Това показва колко е важно умът да бъде използван за постигане на познание и мъдрост, тъй като умът е водач по пътя за достигането до Аллах Теаля.
Религия на обичта и любовта: Според исляма човек не може да осигури само с разума изминаването на целия път, защото, независимо от многобройните му заслуги, понякога се опитва да обяснява неща, до които няма допир или надхвърлящи възможностите му и не довежда човека до целта му, а го оставя да се лута във водовъртежа на съмненията. Ето защо, разумът изпитва нужда от любовта и обичта – трябва да бъде излъснат с техния блясък. По този въпрос Мевляна Джеляледдин Руми[15] казва: “Щастливият и блаженият човек знае, че горделивостта с разума е качество на Иблис (дявола), а смесването й с любов и насочването към Истината - Аллах е качество на Адем. Любовта прилича на кораб. Много рядко нещастията сполетяват онзи, който се е качил в кораба. В повечето случаи той се спасява.”
Философите, които сляпо следват разума без любов, стават зависими от времето и стават слуги на очите и ушите, превърнали се в идоли. Умът може да опознае Аллах Теаля само чрез любовта. За любовта обаче, умът е само опора.
Любовта изисква самоотверженост. Тази самоотверженост дори може да коства и на живота. Асхабът, радияллаху анхум[16], са постигали най-високо положение, като са пожертвали душите и богатството си по пътя на Аллах Теаля и Пейгамбера (салляллаху алейхи веселлем). Когато Пратеникът на Аллах е искал нещо от тях, сахабетата са казвали: “Майка ми, баща ми и душата ми да бъдат жертва за теб, о, Пратенико на Аллах” и са живели в духовна светлина, изпълнена с любов и ентусиазъм. В този смисъл, ислямът е религия на сърцето. Тя обогатява душите на хората.
Религия на равновесието: Една от най-важните характеристики на исляма е невероятното равновесие в структурата му. Аллах Теаля е установил хармония както в създадената от Него неповторима Вселена, така и в изпратената от Него религия. Затова, от която и страна на исляма да погледнем, ще се срещнем с един изключителен и внушителен баланс. Този баланс е изразен чрез “дюнйа” (земно) и “ахирет” (отвъдно); тяло и дух; мъж и жена; богат и беден; малък и голям; млад и стар; народ и управляващ; материя и дух и т.н. Всички тези понятия външно изглеждат напълно различни и противоположни, а всъщност взаимно се допълват и представляват едно цяло. Така е, защото всяко от тях е присъщо на другото, като например дюнйата е необходимост за ахирета и ахиретът е необходимост за дюнйата, като едното не би имало смисъл без другото. Същото е положението с тялото и духа – едното не би съществувало без другото. Ислямът съчетава тези противоположности така, че да пораждат благодарност, а не ощетяване. Той поставя две крила на човека и му отваря пътища за въздигане към небесата.
Религия на науката и мъдростта: Ислямът не е религия на невежите. Напротив, тя е последната религия, която е изпратена, за да премахне невежеството. С нея Аллах Теаля е показал, че знанието е условието човек да живее в страхопочитание към него:
“Боят се от Аллах само знаещите сред Неговите раби.” (ел-Фатир, 35/28)
По този въпрос Мухаммед, салляллаху алейхи веселлем, е рекъл: “Превъзходството на учения над онзи, който прави много ибадети (но не е учен), е като моето превъзходство над намиращия се на най-ниско”. (Ебу Давуд, Илм, 1)
Тези пояснения на айета и хадиса са достатъчни, за да схванем важността на науката.
Ислямът не иска науката да се превърне в неплодородна земя. Той я подхранва с мъдрост и прозрение и я превръща в градина. В противен случай, както медицинските знания, които се прилагат безсъвестно, се превръщат в престъпление, така и науката без мъдрост и прозрение може да нанесе вреди, отколкото полза. Във връзка с това Мухаммед, салляллаху алейхи веселлем, е казал: “Който се задоволява само с повишаването на своите знания в този свят, без да го съчетае с увеличаването на своята преданост и всеотдайност към Всевишния, той само се отдалечава от Аллах.” (Кензу’л-ирфан, 62)
Религия на висшия морал: Най-великото създание на Аллах Теаля е неговият наместник на земята – човекът. Човекът е сътворен от пръст, а след това е дарен и с дух от могъществото на Аллах. Когато Коран-и Керим се обръща към човека, насочва вниманието към тази негова същност. Това велико създание не бива да бъде изкушавано от плътски желания, а пречиствайки се от отрицателните качества на нефса (душата) трябва да изгради един добър нрав и с чисто сърце да отвърне на зова на Всевишния Аллах. В този смисъл единственият начин за запазване на първичното човешко достойнство е достигането до извисените цели на религията и нравствеността. Пример за идеален човек, постигнал връхната точка на добрия характер е Мухаммед, салляллаху алейхи веселлем. Високата му нравственост е една от причините той да бъде изпратен като Божи пратеник. Това се разбира от хадиса, в който самият той казва: “Аз съм изпратен, за да усъвършенствам нравствеността.” (Муватта, ел-Хулк, 7)
Това потвърждава и Аллах в похвалните си слова към пратеника Си: [Ve inneke leala hulukın azim.]
“Ти наистина имаш велик нрав.” (ел-Калем, 68/4)
Според неговите сподвижници, той, Пейгамберът (салляллаху алейхи веселлем), заслужил похвалата на Аллах Теаля, бил по-срамежлив от млада девойка, скрита под було. Той казва:
“Свенливостта и вярата са свързани. Ако едно от двете неща изчезне, изчезва и другото.” (Суюти, Джами’ус-сагир, І/53)
В светлината на тази истина Мевляна Джеляледдин Руми допълва:
“Попитах ума си: “Какво е иман? Прошепна на ухото на сърцето ми: “Иманът се състои от доброто поведение. Следователно, който няма добро възпитание, е лишен от благодатта на Аллах Теаля.”
Религия на учтивостта, любезността и елегантността: Според наставленията на пророка на ислямската религия – Мухаммед, салляллаху алейхи веселлем, учтивостта, която на този свят се умаловажава, в съдния ден ще придобие голяма важност. Мухаммед (с.а.с.), който е пратеник на Аллах, е най-добрият пример (усве-и хасене) за нас, в проявяването на учтивост и вежливост към околните. Когато Пейгамберът (салляллаху алейхи веселлем) забелязвал някоя грешка у даден човек, посъветвал го любезно и внимателно, да я поправи. При такива случаи не говорел директно на допусналия грешка, а се обръщал към всички хора:
“Какво ми става, защо ми се струва, че някой от вас прави това и това?” Тоест, той не обвинява допусналия грешка, а по-скоро обвинявал себе си, че е получил грешна представа за случилото се.
Религията на правдата и справедливостта: Справедливостта и правдата са въпроси, на които ислямът набляга най-много. Аллах Теаля повелил, че след ширк (съдружаването на Аллах) като, най-голям грях, не ще бъде опростен и задължението към човек. Пейгамберът, салляллаху алейхи веселлем, когато се разболял от смъртоносна болест, отишъл в джамията и казал на сподвижниците си:
“О, сподвижници мои! Ако по погрешка съм взел нечие богатство – ето богатството ми, нека той да дойде и да си го вземе! Ако съм сгрешил и съм ударил някого, да дойде да ме удари!…” (М. Асъм Кьоксал, Ислям тарихи, ІІ/38)
Ислямът, поставяйки справедливостта върху здрави основи, достига до такава висша степен в това отношение, че цялото човечество се възхищава. Лафает – един от хората, подготвили основите на Великата френска революция от 1789 г., преди да разпространи прословутата декларация за човешките права, изследва всички правни системи и изтъква предимството на ислямската правна система със следния възторг:
“О, Мухаммед! Ти достигна най-високото ниво в справедливостта. Такава висота никой друг не е достигнал.”
В ислямската история има много примери за справедливост. Ето един от тях: Някой си купил кон, въпреки че животното било само на две години и било много здраво, след три дни умряло. Стопанинът му се усъмнил в човека, от когото бил купил коня. Той помислил, че е дал на коня бавно действаща отрова, преди да му го продаде. Решил да се обърне към съда, три дни търсил съдията, но не го намерил. След това закарал умрялото животно при ветеринаря. Според ветеринаря, съмненията му се оказали верни. След известно време отишъл в съда и разказал на съдията за случката. Съдията казал: “Защо не дойде първо при мен, а отиде при ветеринарния лекар? Да беше дошъл тук, та да можеш навреме да разбереш истината.” Тогава ищецът казал: “Господин съдия, три дни поред идвах в кабинета да ви търся, но не успях да ви намеря”. “Прав си, когато си идвал, аз не бях тук. Бях в родния си край, защото майка ми почина” – отвърнал съдията. След кратко мълчание, през което премислял положението, съдията се обърнал към секретаря си и му казал: “Въпросът е ясен. Пиши! Съдията е длъжен да плати обезщетение, защото не е бил на мястото си и не си изпълнил задълженията…”.
***
Накратко казано, ислямът е религия, тясно свързана с живота в конкретния и преносния смисъл, както от гледна точка на материалното, така на духовното. Винаги поддържа правдата, а самият иман е приемане и потвърждаване на правдата.
В миналото вярващите са наричали “мюсюлманин без религия” онези немюсюлмани, които основавайки се на човешката природа, се придържали към ислямските норми, тъй като той се застъпвал за истината. Също така са наричали и “вярващ немюсюлманин” онези мюсюлмани, които не се придържали към ислямските принципи.
Ето защо само ислямът, който се прилага искрено и честно, е широко божествено море, което пречиства човешкия дух и го извисява.
Онези, които са се подвели от плътските страсти и наслади, са изпаднали в положение на най-унизените; те могат да бъдат спасени и върнати в превъзходния си облик единствено чрез ислямското откровение.
Мухаммед, салляллаху алейхи веселлем, е рекъл:
“Ако даден човек приеме исляма и живее според него, миналите му добри дела биват записани, като за тях ще получи награда, а извършените лоши дела, ще бъдат заличени. Отплатата за извършените от него дела от тук нататък ще бъде такава: За всяко добро дело, той ще получава въздаяние от десет до седемстотин севаба (награди) , а за престъпленията ще получава толкова наказание, колкото са греховете му, освен ако Аллах Теаля го опрости.” (Несаи, Иман, 10)
***
От онова време, когато Мухаммед, салляллаху алейхи веселлем, е изпратен като пейгамбер и започва да разпространява исляма, досега много хора не са приели посланието на Аллах, захвърлили са справедливостта и честността, бивайки жертви на страстите и плътските си желания, оставяли са се да бъдат водени от шейтана или пък се опитвали да властват според прищевките си с гнет и насилие. Историята изобилства с подобни случки. Езичниците в Мекка, които са разбрали истината за “Неповторимата светлина”, озарила родния им град, нарекли Мухаммед, салляллаху алейхи веселлем, ел-Емин - Довереният и ес-Садик - Правдивият, но не са успели да почувстват със сърцата си ислямската светлина. Съвестта им е приела истината, но високомерието и двуличието я отхвърлили. Така те били победени от собствените си чувства и изложени на заблудата. Въпреки че със съвестта си приели Свещения Коран, те се подвели по светските желания и попаднали в безизходица.
Трябва да кажем, че човешкият ум, който е неспособен да схване изцяло тайната и мъдростта на Вселената, поражда някаква “реформа”, която по никакъв начин не може да бъде сравнена с исляма – плод на великата и всеобхватна воля на Всемогъщия Аллах, чийто наука и мъдрост са неизчерпаеми. Аллах Теаля най-добре знае тънкостите на човешката природа – както явните, така и скритите – и според това е заповядал или забранил на човека някои неща. Това съвършенство не може да се достигне само с ограничената човешка воля и разум. Сътвореният не може да познава по-добре създанията от Създателя – това е една неопровержима истина.
Следователно, ислямът е най-близката религия до човешката природа.
Поради милостта и милосърдието присъщи на всеобхватността Си, Аллах Теаля се обръща с призив към цялото човечество. От друга страна той обхваща и оценява всички деяния, които могат да бъдат извършени от човека, като нито едно човешко дело не остава извън неговия обсег. Той даже определя статута и на делата, които още не са извършени, а са само идея. Например, сънищата нямат някаква фактическа стойност. Въпреки това, те не са извън обсега на исляма и по критериите за оценяване те се определят според значението им. Този пример може да се потвърди и в други области.
Ако системата, която направлява човека, изключи, която и да е от тези тенденции и постави някакви правила, тя е обречена да се срещне с човешкото неподчинение. Такъв е примерът с католицизма, който пренебрегвайки естествената човешка необходимост от женитба и създаване на семейство, забранява на духовенството да встъпва в брак. Това се спазва известно време, но после довежда до скрито неподчинение и различни нарушения.
Обществените системи, които не вземат предвид неизменните особености на човешка природа, също са осъдени на провал. В крайна сметка природата на човека не търпи неща, които са й противни, тя ги помита като порой и от тях не остава нищо.
Поради това, че нормите на исляма са съобразни с човешката природа, в светлината на всеобхватното знание на Всезнаещия Аллах, немислимо е да загуби актуалността си или да изчезне, тъй като по принцип човешката същност не се променя. Например, поради голямата чувствителност на жената, тя не може да бъде свидетел по някои правни въпроси. Ако тази нейна чувствителност не се взема предвид, това ще противоречи на справедливостта.
Забраните на Аллах, засягащи негативните наклонности на човека, които могат да прераснат в престъпление, са наложени по много прецизен начин. Вярно е и обратното, че заповедите, които имат за цел да подкрепят и доразвият положителните склонности на човека, са дефинирани много точно.
Това е така, защото ислямът е реалистична религия. Въпреки заповедите и забраните, които трябва да попречат на постоянните и общите склонности, хората са свободни по отношение на променливите неща, стига да им носят полза или най-малкото да не нанася вреди. Не съществува категорична забрана или повеля, отнасяща се за нещата, които са с променливо естество (маслахат).
В следващия хадис се обяснява, че повечето наклонности в човешката природа са положителни. Тази мъдрост се посочва и от Мухаммед (салляллаху алейхи веселлем):
“Всяко дете се ражда с ислямска природа.” (Бухари, Дженаиз, 92)
Милостта на Аллах Теаля е по-силна от гнева Му, а от това произтича световното щастие и спокойствие. В джунглата има много зверове, но в нея се крият и много слаби и беззащитни животни. Това също потвърждава казаното по-горе.
Същата истина е валидна и за човека, който е лицето на Вселената. В него има както положителни, така и отрицателни наклонности. Ако не му влияят външни фактори, на преден план излизат склонностите към добри дела. Тоест, везните в съзнанието на детето по принцип клонят към доброто, но могат да бъдат наклонени и в обратна посока, под влиянието на заобикалящата го среда. Ислямът чрез заповедите и забраните се стреми да опази човека същност от деградиране и да запази първичната му натура, т. е. детинската чистота и непорочност. От самото сътворение на човека, го съпровождат и склонностите му към лошите неща. Това не може да се отрече и за това ислямът не се старае да ги премахне изцяло, а се стреми да ги ограничи и контролира. Например, сексуалните желания, които според Фройд трябва да бъдат неограничавани, ислямът се опитва да ги направлява и поставя принципи – проповядва да се встъпва в брак в името на Аллах Теаля. Задоволяването на половите страсти по този начин осигурява продължаването и запазването на човешкия род.
Ислямът насочва човешките наклонности към висши идеали и цели постигането на благоприятни резултати. Старае се да премахне страстния стремеж към богатството, внушавайки на човека, че цялото богатство е притежание на Всевишния Аллах и то трябва да бъде използвано по най-разумен начин. Завистта се канализира в добронамерено съревнование. По същия начин е отношението към останалите отрицателни качества.
Както вече споменахме, ислямът направлява ума по най-прекрасния начин, като желае той да остане под контрола на Аллаховото откровение (вахий). Тъй като ние виждаме колко абсурдни идеи възникнали в човешката история, породени от необуздания и невдъхновения свише разум.
В това отношение е достатъчно да насочим поглед към философите, които постоянно се опровергават взаимно. Например, в древната елинска етика кражбата, която не можела да бъде разкрита, се приемала за майсторско умение, което се оценявало високо и не се наказвала. А според всички правни закони кражбата се смята за престъпление. Както се вижда, проявите на ума, когато не е възпитан съобразно Божественото откровение, противоречат на основните морални и правни норми, представете си какви абсурдни неща може да очакваме от него по други въпроси.
Такъв ум възпрепятсва да се стигне до истината, особено когато съществува противоречие. Така е в случаите, когато казваме “и той е прав”. Това потвърждава известната историческа случка:
В древна Атина един учител по право се договорил с ученика си да го изучи и направи адвокат. Учителят трябвало да получи половината сума в аванс, а втората половина от договореното, когато ученикът му спечели първото си дело. Ученикът обаче, в края на курса на обучение, заявил, че сумата, която му е дал в началото е достатъчна. Наложило се учителят и ученикът да се явят в съда. Учителят казал на съдиите:
- Аз трябва да получа въпросните пари, независимо дали ще спечеля или ще загубя делото.
Когато съдиите го попитали защо настоява за това, той отговорил:
- Ако аз спечеля делото, решението ви по моя иск трябва да бъде изпълнено. Ако загубя делото, а го спечели моят ученик, според договора ни с него, той трябва да ми изплати втората половина от сумата за обучението, когато той спечели първото си дело. В такъв случай, когато, условието ще бъде изпълнено и аз отново трябва да получа парите си.
В отговор на това, добре обученият ученик отговорил:
- И да спечеля, и да загубя това дело, аз не трябва да плащам тези пари.
Съдиите запитали:
- Защо мислиш така?
А той им отговорил:
- Ако спечеля делото, не трябва да дам исканите от мен пари, въз основа на вашето решение. Ако загубя делото, също не трябва да плащам нищо, тъй като спечелването на дело е условието, за да му изплатя втората половина от парите. Тоест, докато не се изпълни това условие, аз не съм му длъжник.
Ето как ум, който не е озарен от Откровението, често пъти изпада в безизходно положение. Ислямът учи, че ничие право не ще бъде потъпкано и ничии задължения към другите не ще бъдат опростени. Дори на преден план се изкарва самоотвержеността, т. е. интересите на другия да се поставят пред личните. Ето какво е казал Мухаммед, салляллаху алейхи веселлем:
“Не е от нас онзи, който си ляга сит, а съседът му е гладен.”
Ислямът е превърнал човечеството във вярващи братя, които се обичат, споделят всичко помежду си и се подкрепят. Преди исляма, арабите са били прочути с взаимната омраза, вражди, кървави грабежи и войни. Те били безсърдечни бедуини, които са погребвали живи в земята женските си рожби. Между тях имало вечна вражда. Силните премазвали слабите. Правото винаги било на страната на силния. Покойният поет Мехмед Акиф казва:
“Беззъб ли е човек, братята му го изяждаха…”
След появата на исляма, обаче, същите тези хора станали най-примерните и достойните. Докато преди исляма всеки от тях е желаел едва ли не да изпие кръвта на другия, след появата му – благодарение на неговата благодат – те започнали да мислят един за друг, даже и в предсмъртния си час. Така се извисили до небето на себеотрицанието, обичта и щедростта.
От разказаната от Хузейфе, радияллаху анх, случка, след битката при Йермук можем да разберем именно до какво себеотрицание и духовна висота са достигнали мюсюлманите чрез исляма.
“След битката при Йермук тръгнах да обикалям ранените с мях в ръка. Видях братовчед си, потънал в кръв, вперил поглед в меха, който нося. Точно когато му го подадох, се чу гласа на Икриме:
- Вода! Една капка вода.
Когато братовчед ми Харис чу този глас, отдръпна ръката си от меха и само с очи ми показа да дам водата на Икриме. Веднага дотърчах до Икриме. Когато му подадох меха, се чу гласа на Ияш.
- Вода! В името на Аллах, вода!
Също като братовчед ми, Икриме отдръпна ръката си от меха и ми посочи да дам водата на Ияш. Бързо отидох при Ияш, но той вече не можеше да пие от вода, защото си беше отишъл от този преходен свят. Той беше затворил очи, отдал се на смъртта в името на Аллах Теаля.
Бях объркан, но си казах: “Поне да дам вода на Икриме” и се забързах към него. Той обаче също беше станал шехид. След това дотичах до братовчед си Харис. За съжаление и той бе напуснал този наш свят.”
Ето това е саможертвата и високата нравственост, които проповядва ислямът!…
Същите хора в предислямския период били готови да изпият взаимно кръвта си. Обаче ислямът обгърнал сърцата им с такава божествена благодат, че онзи период, през който те живели, се превърнал в епоха на щастието. В Коран-и Керим Аллах Теаля обяснява тази своя благодат:
“… И помнете благодатта на Аллах към вас; когато бяхте врагове, а Той помири сърцата ви и станахте братя чрез Неговата благодат! И бяхте върху ръба на ров от огън, а Той ви спаси от него. Така Аллах ви разкрива Своите знамения, за да бъдете напътени.” (Али Имран, 3/103)
Този айет в лицето на сподвижниците на Мухаммед (салляллаху алейхи веселлем) важи и за цялото човечество.
Историята на турците преди да приемат исляма също не е изпъстрена с примери на достойнство и чест. Например, в продължение на седемхиляднокилометровия си поход, Атилла оставил след себе си единствено кръв и сълзи. Обаче, след като приел исляма, този народ станал не само най-героичният, но и най-милосърдният. Турците станали причина враговете им да казват:
“Какъв голям деспот си било ти, о, милосърдие! Ти ме накара да обичам даже враговете си.”
Петте най-важни основи на исляма
Както вече казахме, ислямът се състои от:
1. Вяра – итикад.
2. Добри дела – амел-и салих.
Според това през призмата на исляма задълженията на човека, са два вида: Едните се отнасят до вярата (итикади), а другите – до делата (амели). Като вярата предхожда делата. Затова Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи веселлем) казва:
“Ширк (съдружаване на Аллах; политеизъм) е онова, от което най-много се страхувам за уммета (общността) си.”
(Ахмед б. Ханбел, Муснед, ІV/124, 126)
Хората пред Аллах Теаля се делят на две основни групи – вярващи и невярващи, които се разглеждат като две общности, два народа. Освен това иманът е едно неделимо цяло. Тоест, няма разлика дали ще бъде накърнена или отречена една част от вярата или цялата вяра, защото това би било опит за пренебрегване величието на Аллах Теаля.
Човечеството, което е напълно безсилно, би извършило долно престъпление, ако се опита да представи истината, опсочена от Аллах Теаля за неправда или лъжата за истина. Така че, ако човешките дела не се съпровождат от вярата, те не биха могли да донесат щастие на извършителя си.
В същото време единствената опора и основа на вярата са добрите дела.
От тази гледна точка ислямската религия представлява едно дърво. Вярата в човешкото сърце прилича на дърво, чиито корени са в земята. Изричането на вярата, е стволът на дървото; праведните дела са клоните, листата, цветовете и плодовете на дървото. На първо място от дървото се очакват плодове, а от имана добри дела, които са единственият начин за доближаването и опознаването на Аллах Теаля.
Ислямът не е само вяра, а съвкупност от вяра и дела. Опасно е уповаването само на вярата, ако тя не е придружена от добри дела. Ето защо, четири от петте основи на исляма представляват добри дела, тоест ибадет - богослужение. А само едната – келиме-и шехадет (израз на свидетелството) изразява вярата, която от друг аспект е и ибадет, тъй като е вид зикир (споменаване на Аллах).
Мухаммед, салляллаху алейхи веселлем, казва:
[buniel islamü ala hamsin Şehadeti en la ilahe illallah ve enne Muhammeden rasulüllah ve ikamissalati ve itaizzekati ve haccilbeyti ve savmi ramadan]
“Ислямът е изграден върху пет (основи):
1. Свидетелство, че не съществува друг бог освен Аллах и че Мухаммед е Негов раб и пратеник.
2. Старателно изпълнение на намаза.
3. Даване на зекята – задължителната милостиня.
4. Извършване на хадж - поклонение в светите места.
5. Говеенето през месец рамазан.”
(Бухари, Иман, 1-2; Невеви, Риядус-салихин, 5/254)
Един поет описва тези пет основи като пет слънца:
Онзи, който ни е дал исляма, пет условия е повелил,
за човешката душа е всяко ярко като слънчев диск.
Първото и най-основно е Аллах и пратеника да признаеш
то е изразът благословен, що открива за душата рая…
Следва ежедневната молитва – светлината на познанието, със което се изкачваме
към Най-Любимия; себеотдаването – за премахването на разделящите ни пердета начин.
Следва милостинята – зекят, която тук е извор на халала,
А в мига на Възкресението страшно тя на щастието е чинар…
Следва с искрено сърце накъм Аллах на хаджилък да бързаш –
тогава Господарят ни човеците в новородени ангели невинни ги превръща…
Следва постът рамазански – благодат и за душата, и за тялото.
Ако тези прелести сърцето ти желае, то е вече полетяло!..
Мехмеди, а ти на петте слънца със светлината
тъмнината надскочи и вярващ пристъпи към светлината…
Само че, тези пет условия в никакъв случай не представляват изцяло исляма, те са само основните стълбове. Ето защо е неправилно да се смята, че ислямът се състои само от тези ибадети. Ислямът е система от вяра, изпратена от Аллах Теаля, за да направлява човешкия живот от люлката до гроба и да пречиства както духовната, така и физическата същност на човека. Тази всеобхватност може да бъде разбрана само с един поглед върху Свещения Коран и хадисите на Мухаммед, салляллаху алейхи веселлем. Мъдростта на посочения хадис е да се определи ориентацията и мащабността на исляма. Така че мюсюлманите прилагат исляма в живота си, като се опират на споменатите в хадиса пет основи. Иначе е невъзможно градивността на исляма да остане здрава, както постройка, чиито основи не са здрави, може да рухне при най-слабия земетръс.
Заедно с петте основни колони на исляма, в него има градивни елементи, които също спомагат за изграждането му. Това е споменато в друг един хадис:
“Ислямът е съставен от осем части: вярата в него е една част, изпълнението на намаза е друга част; даването на зекят – трета; говеенето през месец рамазан – четвърта; посещението на Кябе – пета и последните три – повеляването на одобреното, забрана на порицаното, джихада….”
Повелите и забраните, които са фарз (задължение) са като неподвижното рамо на пергел, а повелите и забраните, които са сюннет (желателни), т. е. нафиле (допълнителни) са като другото, подвижно рамо на пергела. От тук следва, че задължителните неща се отнасят до всички, а допълнителните позволяват свобода на действие. Тоест, всеки човек трябва да изпълнява допълнителните норми според своите възможности. Човек, който има способности – като тези на Ебу Бекир[17] (радиаллаху анх) – не трябва да се задоволява със слаба вяра и ограничено изпълняване на ибадетите. Докато онзи, без достатъчно възможности и добра подготовка, не може да живее като Ебу Бекир. На първо място трябва да бъдат старателно изпълнени основните задължения (фарз), а след това всеки според възможностите си, дадени му от Аллах Теаля, да се захване с повече добри дела – основен фактор за достигане до таква (богобоязливост) и зухд[18]. Чрез тях човек да върви по пътя към Аллах Теаля и да схване мъдростта на наместничеството си на земята.
***
Според исляма духовното познание е не по-малко важно от физическото. За това Аллах Теаля, подчертавайки е предал на хората чрез Пратеника Си основата на исляма, както и важните моменти в него. Цели се правилно усвояване същността на имана и исляма, като религиозните обреди бъдат изпълнявани по най-правилния начин. Именно под светлината на тази истина трябва да се тълкува и хадиса, известен и като “хадис на Джибрил”, предаден от Омер радиаллаху анх, по следния начин:
“Аз седях до Пейгамбера, когато при нас дойде човек облечен в бели дрехи и с черна коса. По нищо не личеше той да е пътник и никой от нас не го познаваше. Той седна до Пейгамбера, като допря коленете си до неговите. Сложи ръцете си на колене, и попита:
- О, Мухаммед, салляллаху алейхи веселлем, разкажи ми за исляма!
В отговор Пророкът, салляллаху алейхи веселлем, каза:
- Ислям значи да свидетелстваш, че Аллах е един и че Мухаммед е Негов пророк, да изпълняваш намаз, да даваш зекят, да говееш оруч през рамазан и да отидеш на хадж, ако имаш възможност.
След това пришелецът отвърна:
- Правилно отговори.
Ние се изненадахме, защото той пита, а сам потвърждава отговора. След това отново запита:
- Какво означава иман!
Тогава Мухаммед, салляллаху алейхи веселлем, каза:
- Да вярваш в Аллах, в Неговите меляикета - ангели, в Неговите книги, в Неговите пророци и в Съдния ден, както и в предопределението на съдбата, тоест, и доброто, и лошото са все от Аллах Теаля.
След това пришелецът пак каза:
- Правилно отговори.
След това отново запита:
- Какво е ихсан?
- Да служиш на Аллах Теаля, като че Го виждаш. Защото, ако ти не Го виждаш, то Той те вижда – беше отговорът на Мухаммед, салляллаху алейхи веселлем.
Непознатият пак попита:
- Кажи ми, кога ще настъпи часът на къямета (апокалпсис)?
Тогава Мухаммед, салляллаху алейхи веселлем, каза:
- Запитаният не знае повече от питащия.
Гостенинът:
- Тогава, кажи ми, кои са признаците на къямета!
- “Когато робините ще раждат своите господари, когато видиш, че босоноги, голи, бедни – в преданието на Муслим думата бедни отсъства – овчари се съзтезават в издигането на високи постройки” е отговорът на пророка.
След този разговор човекът си тръгна. Аз останах дълго след него. (Това е според разказа на Муслим. В други хадисни сборници се казва: “След три нощи се срещнах с Пророка, салляллаху алейхи веселлем.”)
Мухаммед, салляллаху алейхи веселлем, запита:
- О, Омер, знаеш ли кой беше този, който задаваше въпросите?
- Аллах Теаля и Пратеникът Му, знаят по-добре – отговорих.
- Това беше Джебраил, алейхисселям, дойде, за да ви научи на религията.” (Муслим, Иман, 1)
Накратко ислямът е обяснен в следния айет:
“Сътворих Аз джиновете и хората единствено, за да Ми служат.” (ез-Зарият, 51/56)
Този айет показва, че ислямът е начин и изява на подчинението пред Аллах, той е служене на Аллах Теаля. За да съобщи това на хората Всевишният Аллах заповяда на пратеника Си:
“Кажи (О, Мухаммед): “Повелено ми бе да служа на Аллах, предан Нему във вярата. И ми бе повелено да бъда първият, Нему отдаден.”
Кажи: “Страх ме е, ако се възпротивя на моя Господар, от мъчение във великия Ден.”
Кажи: “На Аллах служа, предан Нему, в моята религия.” (ез-Зумер, 39/11-14)
“И нима (коравосърдечният е като) онзи, чиято гръд Аллах е разтворил за исляма и е получил светлина от своя Господар? Горко на коравосърдечните за напомнянето на Аллах! Тези са в явна заблуда.” (ез-Зумер, 39/22)
Трябва да се знае, че религиозността не означава вяра в каквото попадне, нито пък привързаност към случайни неща. Религията означава вяра, подчинение пред заповедите и волята на Аллах, Който е създал Вселената и направлява живота и смъртта, както и добрите дела, угодни Нему.
Религия не е дадено на всекиго, а само на пророците. Характерно само за Коран-и Керим е свойството да се предпази от човешка намеса и да се съхрани чудото му до къямета. Това е отличителното качество в сравнение с предшестващите го писания.
Ислямската религия е преодоляла всички заблуди, суеверия и неоснователни илюзии, съществували векове наред, като забранява всякакви грешни наставления и тяхното изпълнение. В същото време, утвърждавайки истината и правдата, високата нравственост и щастието, благоденствието и справедливостта, ислямът подготвя човечеството за блаженство и благополучие, довежда го до истината, търсена от разума и съвестта.
Ислямът помага на човек да намери самия себе си и да достигне до мъдростта на айета, в който Всевишният Аллах казва:
“И когато го сътворя и му вдъхна от Своя дух.”
(ел-Хиджр, 15/29)
Ислямът извисява човека, за да се наслади на творенията и тяхната изящност. Той осветява сърцето му и разкрива тайната на сътворението, което сближава влюбения и Възлюбения и зарежда вярващите с необходимите им знания, висок нрав, милост, състрадание и великодушие.
Иманът и благородните дела са пътят към щастието в исляма. Ето защо праведните мюсюлмани насочват ума си към Всемогъщия Аллах; сърцата и телата си към добротворство.
Накратко казано, ислямът е божествен еликсир, който превръща света за всеки човек, който го следва, в духовна градина; смъртта, в първа брачна нощ; а живота след смъртта в среща с вечното щастие.
Покойният поет Мехмед Акиф, като наблюдава нашата съвременност и мюсюлманите, чиято привързаност към исляма намалява, призовава към този божествен еликсир:
“Ако искат да не бъдат потъпкани в деня на пороя,
да се върнат мюсюлманите към същността на исляма.”
О, Аллах! Възвеличавай ни с исляма и на двата свята. Не ни лишавай от величието на светлината му! Прибери душите ни като мюсюлмани и ни присъедини към праведните Твои раби!… Амин!
КЕЛИМЕ-И ШЕХАДЕТ И ОСНОВИТЕ НА ВЯРАТА:
Същността на исляма – ключ за небесата и земята
Келиме-и шехадет е първият етап от навлизането на човека в исляма. Тя е потвърждението на изричащото го лице на съществуването и единството на Аллах Теаля, както и на пророчеството на Мухаммед, салляллаху алейхи веселлем, и засвидетелстване на вярата в тях. Затова келиме-и шехадет е основа на вярата и нейна опора.
Келиме-и шехадет е велик израз, чийто смисъл е залогът за спасението и щастието на цялото човечество.
Този израз е споменат в Коран-и Керим и в хадисите на Пейгамбера (салляллаху алейхи веселлем) като:
Келиме-и таййибе – най-добрият израз
Келиме-и таква – изразът на богобоязливостта
Кавл-и сабит – точният израз
Мекалидус-семавати вел-ард – ключът на небесата и земята
Келиме-и ихляс – изразът на искреността
Урветул-вуска – здравото въже
Даветул-хак – призивът към истината
Семенухул-дженнех – отплатата му е раят
Или този израз е “същност на същността”. Всичко останало в исляма получава стойност чрез него. Затова с келиме-и шехадет вярата се превръща в най-висшия ибадет, тъй като другите ибадети се основават на него. Те се извършват само в определено време. Дори най-висшият от тях – намазът – се изпълнява пет пъти на ден, докато иманът е задължение, което е неопределено във времето. Затова е необходимо сърцето да се пази от опорочение, за да се запази иманът непоклатим и неопетнен завинаги. Вярата е нужна всеки и не може да се отложи.
Download this book for your ebook reader.
(Pages 1-60 show above.)